Атлас - Децата на Града

Утро сиво дланите изстиват, лунна сянка, сама жена. Няма болка, самотата дива грабва нейната тъга. Следва тя децата на града. Гасне бавно бялата надежда, тлее нежната душа. Стъпва тихо, питащи очи броят децата на града, хора бързат в глуха суета. Тъжно протягат празни ръце погледи детски свели. старите къщи, калните улици крият се онемели. Милва нежно босите гавроши има син един от тях. Бегом търси странната жена а в другите сковава страх може би е карма бедността. Припев: Няма за тях спокоен сън, няма за тях игра упрекът ням стои навън в уличните деца. Утро тихо питащи очи броят децата на града може би е карма обичта. Карма обичта.