Атила - Градско лято

Ела с мен, по пътя на панели остаряли, нажежени железа, остри като кинжали, лешояди и хиени в това бетонено сафари, изгарящи пари, от автобуси и трамваи, огненочервена, като стара Лада, лятото, София, гореща като ада, не прощава на съзнанието, изпепелява ретини, оставаме оплетени, в очи ултравиолетови, чакаме, като прашинки във въздуха, носи ни вятъра към мечтата несбъдната, питаме се всичко от себе си ли дадох, но вместо топлина, в душата царува задух Опънати нерви, а гърбат до стената, защо не съм на хиляди левги под водата, коварна квартална и крайна представа, гладни лъвове в огнена савана, а морето е мираж, пред мене само пейзаж, на слънчеви лъчи за енергиен сондаж, разкопани паважи, от металните си стражи и кофи пълни със стари амбалажи, ха градът ни става все по-мръсен, от машините на Бойко изтърбушен и няма кой да оспори, в крайните квартали живеем като миниори , откъдето и да мина (откъдето и да мина), лятната картина озвучава бор машина, продукт на епоха с ментално осигуряване, един град изложен на слънчево изгаряне.