Щурците - Вик

Посред нощ ме събуди викът и кръвта ми смрази. "Боже" - казах си само - "децата поне запази!". Вцепенен се наведох над малкия детски креват - спяха двамата кротко; на пръсти се дръпнах назад. Към жена си се втурнах и с бледо от ужас лице слушах в мрака как бие умореното нейно сърце. "Нещо с мама се случи" - през главата ми мина за миг и тогава си спомних - мъжки беше ужасният вик. Мъж извика, мъж извика - тъй ясно го чух. Мъж извика, мъж извика - тъй страшно го чух. Мъж извика, мъж извика - тъй ясно, тъй страшно го чух. Би могъл да събуди този вик даже глух. Но защо всички в къщи непробудени спят, и не чува ли никой нищо във целия свят? "Боже" - казах си само - "значи, може би аз, аз съм викал за помощ, аз съм викал без глас..."