Атила - Не

(Куплет 1) Изкачвах стръмна пътека, бездна бездънна беснееше долу. Без дъх нощем зъзнех, щом съмне, забързвах нагоре. С въже, изтъкано от изкупление ново достигнах върха: на него здание огромно. С последни сили отворих тежката порта, вбесен висях - моята сянка стои на трона. В яда си замахнах с меча, но тя имаше броня. Стори ми се далече - аз тръгнах да я гоня. По коридора тичах, дращех и хапех стените. Лава бях и се стичах, вкаменявах сълзите. Една след друга обикалях из стаите скрити, след мен пусках трохите на писъците тихи. Накрая стигнах до стаята огледална, а там в отражението бе моята сянка. Удар с меча ми я направи на части стотици, летящи стъклата превърнаха се в хищни птици. Заслепен от перата им паднах на колене. Можех всичко да върна, ако бях казал: ’Не!’ (Припев) Егото заблуждава, гняв очи замъглява, на колене поставя, ако не кажеш... Суета управлява, а тя е само сянка, кара те да забравяш кой си всъщност... (Куплет 2) Слизах по склона на стръмна пътека, бездна с усмивка отдолу гледаше утехата в очите ми след този поход. Нощем палех си огън, денем слънце в поглед носех. Един ден спрях и отворих до себе си писмото. Пишех за тъмни стаи, гневът заблуда дал ми, силен вик, той бил граден, мислите ми - лешояди. И разума ми къс по къс напълно изкълвали. Накарал съм ги да бягат с бойните барабани. На себе си пишех: ’Не ги връщай обратно, защото ще пострадаме и аз, и ти безвъзвратно! Сега четеш това и забравил си явно как от гняв ослепя, забравил си кое е най-важно!’ Отлитат тихо хищни птици във твойто небе, когато спреш за малко и кажеш просто: ’Не!’